Защо не успяваме да сменим системата?

През 1990-1991 г. искахме смяна на системата.

През 1996-1997 г. искахме смяна на системата.

През 2009 г. искахме смяна на системата.

През 2013 г. искахме смяна на системата.

През 2020 г. искахме смяна на системата.

През 2025 г. искаме смяна на системата.

Този въпрос засяга най-дълбокия български политически парадокс: обществото многократно иска „смяна на системата“, но системата не се променя по същество!

Отговорът не е еднослоен. Това е комбинация от структурни, институционални, културни, икономически, политически, геополитически и ментално- психологически фактори, които се възпроизвеждат през всеки пореден цикъл на обществено недоволство.

Предлагам обяснение, подредено по причини:

1. НА ПРАКТИКА, НИКОГА НЕ СМЕНЯМЕ, А КООПТИРАМЕ НОВИЯ ЕЛИТ КЪМ СТАРИЯ ИЛИ РЕЦИКЛИРАМЕ СТАРИЯ ЕЛИТ

1990–1991: СДС срещу БКП → реална промяна ИМАШЕ, но тя бе затормозена от слабостта и неопитността на демократичните сили и зависеше от волята на стария комунистически елит.

Официална смяна на системата – имаше – все пак днес сме демокрация, макар и ограничена, олигархична, а не авторитарна диктатура, каквато се възроди в постсъветското пространство.

Дълбока смяна на елита – не бе допусната – новият демократичен елит бе кооптиран към стария елит. Мястото на стария комунистически елит бе заето от новия социалистически елит, който бързо бе подчинен на милиционерско-олигархичната “дълбока държава”.

Мрежите на старата номенклатура, ДС и техните икономически структури останаха гръбнакът на новия модел на олигархичен капитализъм.

1996–1997: Може би най-продължителният и радикален протест за смяна на модела. Той бе успешен, доколкото падна правителството на БСП, довело до втора поред икономическа катастрофа в рамките на 7 години. Но…:

1. Политическата промяна на СДС беше спряна от вътрешни фракции, които саботираха дълбоките структурно-институционални промени;

2. Корупция и слаб институционален капацитет.

3. Старите мрежи на ДС бързо върнаха влиянието си и през 2001 г. докараха от Мадрид един продавач на чудеса, с цел да бъде спряна и върната назад България. Удари часът на популизма. после на власт се върнаха изгонените през 1997 г. социалисти, които заедно с царското движение не задвижиха, а застопориха реформите, водещи до смяна на системата.

2009 / 2013 / 2020 г.

Всеки нов „месия“ – Борисов, Трифонов, Радев, Костадинов, Пеевски – стъпва в същите олигархични, медийни и полицейско-прокурорски структури, които не се променят. Това води до абсорбиране или неутрализация на поредните опити за “смяна на системата”.

Системата оцелява, защото елитите се рециклират, не се сменят. Появата на радикално-популистка партия като ПП, под крилото на президента Радев в служебните му правителства все пак създаде дисхармония и тревожност в олигархичната система. Но дори обединена с много по-опитната политически ДБ, тя, поне досега, не може да се справи със задачата за смяна на модела.

2. ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА Е КОНСТРУИРАНА В НАЧАЛОТО НА ПРОМЕНИТЕ ТАКА,ЧЕ ДА ЦИМЕНТИРА СТАТУКВОТО

Политическият режим по време на прехода се променя твърде слабо. Системната конституционна формулировка “република с парламентарно управление” води до несъвместимост и противопоставяне на държавните власти и институции. Вместо взаимно да се балансират и контролират, работейки за “общото благо”, те често при липса на стабилно институционална мнозинство воюват помежду си. Президент срещу правителство, прокуратура и полиция против съда, дори веднъж и МВР против Прокуратурата. Така вместо класическото разделение на властите чрез системата на Check and Balances имаме взаимно противопоставяне, което води до неефективност на цялата система.

На практика основните държавни институции са обезсилени. Ние имаме слаб парламент, особено в състояние на политическа криза. Тогва той се разпада или започва да действа като конвент – управлява, вместо да прави закони и в същото време нарушава законите, които сам е създал. Оттук имаме зависимо от парламентарното мнозинство правителство, което често е с вързани ръце от парламентарните решения.

В последните години разделението и противопоставянето в обществото доведе и до пагубна фрагментация на политическите партии – в парламента и извън него. Днес партиите все по-често са ценностно несъвместими и непримирими.

Имаме и още едно противоречие, свързано с ролята на президента. Съчетанието президент с ограничени правомощия, който се избира не от парламента, а от народа, води до неговите амбиции в условия на криза чрез служебни правителства (още едно конституционно недомислие) да действа безконтролно, с неограничена власт, което след мандата му води често и до желание да прави политически проекти, или да се включва в партийно строителство ( с изключение на президента Росен Плевнелиев). Това потвърждава правилото, че свързването на несъвместими характеристики на парламентарната с президентската република води вместо до институционална хармония, до институционален хаос и конфронтация.

Недоверието в така отслабения фактически и парламент, и президент, и правителство, и държавни институции, които стават все по-бюрократизирани води до политическа и социална фрагментация.

Особено след 2020 г г., постоянните коалиции от партийни малцинства правят важните реформи почти невъзможни.

Президентът е силен в криза, слаб правенето на реформи.

Правителството е слабо в криза, но слабо и при правенето на реформи.

Институционалното напрежение често води до институционален паралич. Защото институциите не са това, което трябва да бъдат.

Съдебната система е мястото, където “умират” реформите. Ролята на ВСС и особено на Конституционния съд е повече в това да спира, а не да позволява промяна, често дори най-козметичната.

Прокуратурата, ВСС и КС са оставени без ефективен контрол. А това е ключов механизъм за блокиране на всякаква промяна.

Системата е показно демократична, но функционално блокираща всякакви реформи. Не случайно самата дума реформа доби пежоративен оттенък.

3. ИКОНОМИЧЕСКАТА СТРУКТУРА НЕ Е ПАЗАРНА, А ОЛИГАРХИЧНА

Преходът произведе приватизация, контролирана от политико-икономически мрежи; от зависими медии; зависим бизнес; олигархични зависимости от държавни поръчки; зависими партии, зависими политици. Вместо работеща демокрация – корумпирана и тежка инептокрация.

Когато бизнесът, особено големият, зависи от държавата, той не подкрепя системна промяна, защото ще загуби партийната си клиентела.

4. ЛИПСАТА НА РАБОТЕЩИ ИНСТИТУЦИИ

Структурно-институционалната промяна бе спряна през 2001 г. – с настъплението на първия популизъм. Това предотврати превръщането на наследените социалистически учреждения в модерни и силни капиталистически институции. А само силни институции са способност за качествени реформи.

Слабите институции водят до зависими чиновници, до клиентелизъм, корупция и политически назначения.

България има формални институции (правила, закони, органи), но слаба институционална култура (независимост, контрол, санкции).

Затова „смяната на системата“ винаги остава на ниво реторика, не на ниво структурни реформи.

5. ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ РАЗЛОМ: ИЗТОК–ЗАПАД

От 1990 г. до днес България е подложена на двойно външно влияние: Присъединяването към ЕС/НАТО са стимули за политическа промяна към либерална демокрация и работеща пазарна икономика.

Но Русия, с нейната огромна агентура и регионални мрежи на зависимости – стимулира запазването на олигархичен, зависим от бившата партийно-полицейска номенклатура модел.

Тази „двойна ос“ създава нестабилност и блокира реформите.

България никога не прави окончателен институционален и геополитически избор, а предпочита да балансира. ( Борисов на два, а сега и на три стола – Брюксел-Москва- Вашингтон)

6. ОБЩЕСТВОТО ИСКА ПРОМЯНА, НО НЕ ИСКА ДА ПЛАТИ НЕЙНАТА ЦЕНА

Дълбоката промяна, също както и истината винаги боли:

Защото тя означава преструктуриране на икономиката, съкращения на разходите и персонала, конфликт на интереси, загуба на привилегии. Неудобствата от смяната на модела са големи.

Българите искат: „да сменят системата, но това да не ме засегне лично”. “Да дойде някой да ни оправи ( но ние да не си мърдаме пръста)”.

Това прави дълбоките институционални реформи с много висока цена и на практика политически самоубийствени. Съдбата на най-значимите реформи, проведени през 1997-2001 г. и техният лидер Иван Костов е показателна – той и до днес е сатанизиран от неприятелите на промяната!

7. ХРОНИЧЕН ЛИДЕРСКО ДЕФИЦИТ

Вземете всеки период:

1990–1997: разделение в продемократичния елит.

2001–2009: трайни популистки вълни на търсене на някой, “който да ни оправи”.

2009–2020: персонализирана власт, без институционални ограничения.

2020–2025: нови елити без лидерски капацитет, без визия или стабилност в намеренията.

Лидерите не успяват да създадат дълга визия + институции, те залагат на краткосрочни обещания, без да имат стратегия за промяната.

8. ОБЩЕСТВОТО НЯМА СПОДЕЛЕНА ВИЗИЯ ЗА „НОВАТА СИСТЕМА“

Всеки протест казва: “Долу правителството!” и „Искаме промяна!“

Но НИКОЙ не дефинира ясно:

Каква ще е тази промяна? Кое е най-важно да се премени и как?

Например – каква съдебна система, която да изгради правовата държава?

или – какъв модел на икономика, който да смени олигархичния модел?

Каква държава – минимална, или социална, либерална или консервативна?

Какъв политически модел – мажоритарен, пропорционален, или смесен?

Не може да се постигне промяна без обща цел. А такава липсва. В годините след 2020 се появи нова опасност – от възраждане на авторитаризма – в резултат на вътрешни причини и на засилената хибридна агресия против България от страна на Русия.

Защото се опитваме да сменим:

Това не може да стане без да сменим институциите, икономическите зависимости, медиите под контрол, прокурорско-съдебния модел, поданическата с гражданска политическа култура, манталитетът на масата от населението.

Системата оцелява, защото е проектирана ( в конституцията и законите от и след 1991 г.) да абсорбира промяната, а не да я стимулира.

Как би изглеждала реална смяна на системата?

Трябват три неща, които България НИКОГА не е имала едновременно:

1) Единна обществена визия – с какво се заменя сегашната система, която не ни удовлетворява?

2) Лидерство + институционален капацитет – а не месиански фигури, които могат само да обещават, но не и да изпълняват обещанията си.

3) Външна подкрепа за промяна

Европейска, институционална и в сферата на правосъдието – защита на реформите отвън – никога не е достатъчна. Защото ЕС не е СССР, който пряко си поставяше и сваляше свои хора на власт.

Систематизирана историческа линия на всеки от цикличните „вълнения за смяна на системата“ (1990–1991; 1996–1997; 2009; 2013; 2020; 2025)

1990–1991: първи фалит на държавата ( “Луканова зима”) +падане на еднопартийния режим — начало на прехода към демокрация и пазарна икономика.

Характеризира се с : демонстрации и политическа мобилизация. Те доведоха до премахване на “водещата роля” на БКП, “Кръгла маса”, първи многопартийни избори, нова Конституция през 1991 и формална смяна на режима. Но старите мрежи (номенклатура, ДС, икономически връзки) останаха значими в новата система.

1996–1997: икономическа криза, втори фалит на държавата, и масови протести („Виденовата зима“) — срив на лева, падане на правителството, валутен борд.

Характеризира се с: хиперинфлация, масови демонстрации, оставка на правителството на Жан Виденов и назначаване на преходно правителство; следва валутен борд и политическа промяна, но основните клиентелни мрежи успяха да приспособят позициите си.

2009: избори и очаквания новата популистка партия ГЕРБ да промени ( европеизира) политическа система.

Характеризира се с: 2009 е година на появата на “нов месия” – Бойко Борисов и нова партия, която печели до 2021 г. всички избори. Това създаване и утвърждаване на властта на тази партия с харизматичен лидер постепенно я превърна в основна системна партия, която циментира статуквото, а не промяната. Мнозина очакваха от Борисов да извърши системна промяна, но неговата партия бързо влезе в същия механизъм на коалиционни договорености, държавни олигархични поръчки и медийни зависимости.

От лятото на 2013: протести срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и против кабинета „Орешарски“ — гражданска мобилизация срещу корупцията. За разлика от февруарските протести през същата година, които бяха по същество първите антидемократични протести, провокирани от проруската олигархия, която също иска смяна на системата, но на демократичната система с авторитарна по путински образец!

От лятото на 2013 почти година имаше масови, продължителни протести срещу назначаването на правителство, свързано с олигархични интереси; протестите задават широко гражданско недоволство, но не довеждат до фундаментална институционална реформа. На практика те върнаха Борисов на власт с подкрепата на реформаторските сили. Второто правителство на Борисов бе свалено от него с цел да се отърве от реформаторите и да даде шанс на Румен Радев да стане президент.

2020–2021: „Революция на достойнството“ — пореден цикъл на искания за оставки и реформи.

Това бяха масови протестни движения срещу корупцията, срещу задкулисието, и искания за реформи на прокуратурата, ВСС и медиите; частични реактивни стъпки, но без дълбока системна реконструкция. На практика те не легитимираха реформаторските сили, които искат действителна европеизация и институционална промяна , а пореден популистки проект на олигархията – ИТН и още по-лошо – легитимираха една извънпарламентарна путиноидна партия с 1.3% доверие да стане към днешна дата трета политическа сила.

2025: Въпросът е дали наблюдаваме продължаващ цикъл — зацикляне в нови протести и същите структурни проблеми

Поредните масови протести от началото на декември са в отговор на конкретни политически/бюджетни решения и обвинения в корупция; цикълът показва, че публичното недоволство остава, но системните пропорции не са променени. (пример — големите демонстрации срещу управлението е свързано и с невидими олигархични влияния, защото те задкулисно се стремят да опорочат и тези стихийни протести и дадат цялата власт на заявилият проруските си намерения президент, който все по-открито заявява желание да завземе цялата власт в путински стил.

Какво общо сочи историческата линия?

Всеки цикъл сменя правителства и лидери, но не унищожава или реформира основните институционални и икономически мрежи, които абсорбират промяната — затова е зациклящото се повторение на едни и същи неизпълнени никога легитимни искания на протестите.